В ежедневието пространствата между кампуса на Аристотеловия университет и спортните съоръжения на „Ираклис“ изглеждат като отделни фрагменти — големи и отворени, но лишени от връзка помежду си.

Пространства, през които хората преминават, но рядко възприемат като свои. Въпросът, който водеше процеса в Солун, беше прост: какво е необходимо, за да не бъдат тези пространства просто използвани от младите хора, а те самите да започнат да ги оформят?

Този въпрос се разгърна чрез поредица от действия, обединени около общото послание: „Παίρνουμε Χώρο“ — „Завземаме пространство“. Не като еднократно събитие, а като продължителна кампания, която постепенно изгради общност, тества идеи и доведе до реални намеси в пространството. Както обяснява Вивиан (екип на STIPO Greece): „Публичното пространство не е неутрално. То е мястото, където се оформят отношения, идентичности и условията за участие. Младите хора живеят в града всеки ден, но рядко участват в начина, по който той се създава.“

Започвайки със слушане

Процесът започна през есента на 2024 година с фокус групи, проведени отделно със студенти от университета и с млади хора от спортното сдружение „Ираклис“. В този етап, участието не можеше да се приема за даденост. „В началото на проекта младежкото участие не беше нещо гарантирано… Чрез тези дейности открихме млади хора, които наистина искаха да се включат“, спомня си Димитра (проектен екип). Постепенно започна да се оформя група, не като пасивни участници, а като хора, готови да изследват как публичното пространство може да функционира по различен начин.

Среща на общности

Ключова стъпка беше събирането на тези две общности. Това се случи чрез съвместно изследване на района, използвайки формат тип „Treasure Hunt“, който насърчаваше участниците да наблюдават, обсъждат и преосмислят както кампуса, така и спортните съоръжения. За мнозина това беше първи досег с подобен процес. „Това беше наистина чудесна възможност да видя как това се случва на практика… и да действам заедно с хора със сходни интереси“, споделя Мелина (участничка). Това, което започна като изследване, постепенно се превърна в споделен начин на виждане на пространството.

Тази промяна беше видима и за местните партньори. „Чрез този процес младите хора могат да придобият необходимите умения: да си сътрудничат, да съжителстват, да се разбират и да решават проблеми заедно“, казва Дионисис (CoSpace Lab, Аристотелов университет). От страна на спортното сдружение, Георгиос (Г.С. „Ираклис“) отбелязва как чрез участието хората започват да усещат, че пространството може да бъде тяхно, че могат да го оформят и да се грижат за него. Това зараждащо се чувство за принадлежност, се превърна в ключов двигател за следващите стъпки.

От идеи към действие

През пролетта на 2025 година, процесът премина към съвместни работилници, в които идеите започнаха да придобиват конкретна форма. Фокусът не беше само върху това какво може да се изгради, а и върху начина, по който пространството се преживява — чрез движение, присъствие и взаимодействие. За Димитрис (участник, Antithrust Collective) този етап беше важен именно, защото излезе извън рамките на обсъжданията: стойността беше в тестването на идеи в реална среда. По сходен начин Иасонас (участник, Antithrust Collective) отбелязва, че съвместната работа в пространството създава различен тип разбиране, по-малко абстрактно, по-колективно и по-реално.

Тези идеи бяха изпробвани на практика по време на публичното събитие „AUTh on Sunday“ през май 2025 година. Временни инсталации, паркур активности и отворени взаимодействия позволиха на участници и посетители да преживеят нови начини на използване на пространството. Именно тогава се създаде и сътрудничеството с паркур общността Antithrust. Среща, която пряко повлия върху една от финалните намеси. Събитието функционира като реална обратна връзка, в която идеите не само бяха представени, но и оспорени, адаптирани и доразвити.

Среща с реалността

От този момент нататък процесът придоби по-конкретни измерения. На база на тестваното, екипът и участниците съвместно разработиха планове за действие и започнаха консултации с общината, университета и спортното сдружение. Този етап разкри както възможности, така и ограничения.

„Често се сблъскваме с процедурни затруднения… бюрокрация… които правят нещата особено трудни и обезкуражаващи“, отбелязва Дионисис, като допълва, че това също се превръща във важен урок, подчертавайки необходимостта от по-гъвкави съвместни процеси.

В същото време продължаващото сътрудничество с партньори като „Ираклис“ направи възможно движението напред, дори когато първоначалните планове трябваше да бъдат променени.

Два начина да „вземеш пространство“

В крайна сметка бяха реализирани две намеси, всяка от които отразява различен начин на взаимодействие с публичното пространство.

Първата е маршрут за бягане в сърцето на университетския кампус, който извън учебните часове остава до голяма степен празен. Съвместно проектиран и реализиран с участието на младежи, маршрутът придава ново значение на ежедневното придвижване:  всяка точка по него носи името на олимпийска състезателка, като по този начин прави жените по-видими в пространство, където представителността обикновено е доминирана от мъже. Този избор не е случаен, а част от последователно прилаган подход, отчитащ въпросите на равнопоставеността.

Втората намеса е създаването на паркур парк, разработен в сътрудничество с Antithrust Collective на територията на „Ираклис“ (известна и като „Културно-спортен център Хορτάτζидес“).

„Успяхме да преобразим слабо използвано футболно игрище в паркур парк… отворен за общността“, казва Димитра.

„Хората, които участваха в този процес, особено младите, които сега използват пространството, го възприемат като свое. Че те самите са го създали, че могат да се грижат за него и да го развиват“, допълва Георгиос.

Докато маршрутът за бягане насърчава движението през пространството, паркур паркът създава място, което приканва хората да останат , за събиране, тренировки и изграждане на общност.

Преосмисляне на пространството чрез преживяване

Значението на начина, по който пространството се преживява , особено през призмата на различните проявления на женствеността и по отношение на безопасността и комфорта , остана в центъра на процеса.

„Когато съм сама в по-статично пространство, се чувствам по-уязвима. Пространствата не са създадени така, че да ти дават усещане за сигурност или комфорт“, споделя Валентини, като откроява различията в начина, по който се преживява публичното пространство. Тези наблюдения пряко повлияха върху намесите, особено върху момента свързан с видимостта и отвореността в маршрута за бягане.

Какво остава

Днес резултатите са видими в града: маршрут, парк, две нови пространствени реалности. Но по-дълбокото въздействие се крие в процеса, който доведе до тях. Група млади хора, преминали от участие към съвместно създаване; нови връзки между институции и общности; и идеи, които продължават отвъд физическата реализация.

„Това е голям успех… далеч не беше нещо, което можеше да се приеме за даденост“, казва Димитра.

А както напомня Вивиан: „Не можем да приемаме младежкото участие за даденост… необходимо е да се създадат условия, които го правят възможно.“

Баланс между среда, процеси и организация

Поглеждайки назад, виждаме, че процесът отразява балансирания подход при плейсмейкинга между физическа среда, социални процеси и организационни структури.

На ниво преживяване, проектът промени начина, по който тези пространства се използват,  въведе нови начини на движение и нови истории, като видимостта на жените в публичното пространство.

На материално ниво бяха реализирани конкретни, бързи и достъпни намеси чрез маршрута за бягане и паркур парка, които направиха промяната видима и използваема.

Най-важното е, че на организационно ниво се формира малка, но ангажирана общност от млади хора, а местните партньори поеха отговорност за поддържането и развитието на създаденото. Този баланс гарантира, че въздействието не е само физическо, а и социално и дългосрочно.

„Завземане на пространство“ във времето

„Παίρνουμε Χώρο — Завземаме пространство“ не беше еднократен акт. Това беше процес, който се развиваше стъпка по стъпка, чрез слушане, тестване, договаряне и изграждане.

Важно е този процес да не спира дотук. Сътрудничеството между университета, спортното сдружение и ангажираните на местно ниво страни вече продължава, с осигурени нови ресурси за съвместна работа. Идеите, връзките и доверието, изградени в рамките на проекта, продължават да се развиват чрез хората, които са част от него.

В този смисъл „завземането на пространство“ не е само това, което беше създадено, но и онова, което може да продължи да се развива оттук нататък.